април-октомври 2023/ октомври 2026
Бояна Джикова
В преддверието на един от апартаментите на втория етаж на бившето консулство, изоставено от експулсираните руски дипломати през 2023 г., виси репродукция на икона. Пространството е замръзнало във времето на тяхното напускане -разбутани мебели, детски книги, лавандула в гардеробите - през ластика на времето предмети на бита се превръщат в артефакти. Макар статични, през тях можем да проследим движението на човешките тела - нагоре-надолу те опаковат, изхвърлят, унищожават. Едно преместване винаги изисква сурова преценка какво да остане и какво да си тръгне, освен нас самите.
Иконата явно не беше преминала ситото. Сама в апартамента със златисти тапети, тя придобиваше нова плътност. Тук, образът на Св. Богородица Седмострелна беше носител на комплексни геополитически процеси – от православното влияние на Руската империя, през последвалия съветски режим, който маргинализира всяка официална форма на религия, и накрая апроприирането на старата позиция от новата, пак православна, Руска федерация (изброяването е непълно). Една от площадките на тези социални процеси и напрежения е България.
Освен Св. Богородица Седмострелна, пазител на апартамент № 6, в консулството бяха оставени календари. По тях се ориентирахме за периода, в който руските дипломати са напускали временния си дом – между април и октомври 2023 г. Процесът по тяхното изгонване също е резултат на столетни геополитически процеси и напрежения, последно кулминирали в нападението на Руската федерация към Украйна. Като част от външната политика на България, но и от позицията ѝ в ЕС, дипломатите са призовани да напуснат, а сградата на консулството е опразнена от човешко присъствие.
Изложбата Native Resolution/Вроден ИНАТ от фестивал БУНА 2026 г. е първото събитие в сградата от тогава насам. Кураторският ѝ фокус, вроден инат, е формиран преди година от Бояджиев и се обяснява най-общо със способността на общностите да устояват на времето и външните фактори. И така, чия устойчивост наблюдавахме тук?
В контекста на постколониалния дискурс, България се намира в интересна позиция – нито колонизатор, нито колонизирана, в последните столетия тя преминава през режимите на няколко империи. Тези процеси, през своите културни и политически влияния са изиграли немалка роля за изграждането на модерната визия за българската, но и за балканската идентичност. В този смисъл локалната устойчивост заема важна позиция в рамките на БУНА 2026, но като отправна точка на „завихряне“- изследването на устойчивостта в глобален контекст, търсенето на връзки между явления и събития от различни краища на земята, случили се и случващи се в рамките на столетия, е червената нишка, обединяваща Вроден инат.
Няколко седмици преди откриването на изложбата водех видео разговор с художник с цел да му покажа помещението, което бях избрала за него. На първата обиколка не го намерих, затова започнах повторен обход на периметъра. Стаята ми се изплъзваше, вече минавах втори път покрай два фотьойла с панорамна гледка към колона, разположена на 20 сантиметра пред тях, и ставаше неловко, чувствах се глупава и неориентирана и сякаш се представям в лоша професионална светлина. Накрая пак стигнах до изходната си точка, като от един момент нататък в главата ми се прокрадваше мисълта да звънна на Лъчезар, който работеше от долния етаж, и да му съобщя, че стаята е изчезнала и трябва да се качи и да ми помогне, но това беше абсурдно, разбира се. Като че ли бях във филма Backrooms, казах „Гледал ли си Backrooms?” („Не“), решихме да направим трета обиколка, „Не знам какво да мисля за тази трета обиколка“, каза М., ами ако пак не я намерим, мислех си аз, но бях променила стратегията – внимателно оглеждах всеки ъгъл, килер и сервизно помещение, докато сребърните орнаменти, които търсех, не се материализираха и двамата не си отдъхнахме.
Консулството наистина беше способно да те изгуби. Сградата е един от примерите за късен социалистически модернизъм в България, изградена в особен момент на историята – края на 70-те години на миналия век, когато режимът е икономически, социално и морално изтощен. На няколко нива тя съдържа банкетни зали, офис помещения и резидентни части за дипломатите и техните семейства и представлява особен тип пространство, в което личен живот и работа са съжителствали тясно. Именно осмислено като хибридна зона между частно и публично, консулството отваряше възможности за заплитане на истории с особено наситена социална натовареност. Това, разбира се, носеше своите рискове – на места трябваше да подхождаме с деликатни интервенции, на други с радикални жестове.
Често сградата сама ни водеше в посоки – изолирани от света на жизнено необходимото и практически полезното, тук предмети от бита се превръщаха в символи. Работите от изложбата превземаха територията на дома, която от своя страна им придаваше ново значение, невинаги задължително търсено, но така или иначе там. Двете явления се смесваха в сюрреалистична амалгама от артефакти на живия живот и художественото въображение. Подобно на система от хиперлинкове от травматики, архитектура и творби препращаха една към друга, чертаейки траектория, прекосяваща лабиринтите на консулството, отвъд всякакви опити за линеарно четене:
Военни конфликти и политически утопии се изкачваха по стълби, влизаха и излизаха от стаи, прекосяваха града и свършваха в барутния погреб; по пътя си всмукваха семейства, приятели и любовници; някои умираха – на фронта или в лагерите; други градяха мостове и железопътни линии, а после ги гледаха със съжаление как се разпадат; намираха любов, консумираха я в спалнята, понякога тайно; след това се караха за битови сметки, в кухнята, високи поради сринатата икономика; грижеха се за дома, перяха килимите, завръзваха ленти против уруки по дърветата; децата им порастваха, носейки наследството на своите родители, подобни, но други; дисектираха го, уважаваха го или го отричаха; напускаха дома, ставаха художници, това беше трудно, особено понякога; гледаха себе си, в огледалото, грижеха се за телата си, в банята, наблюдаваха ги, през машината, бледосини и прозрачни, търсеха нещо отвъд костите и меката плът; обхождаха градове и мечтаеха градове, мечтаеха държави и мечтаеха държавите да не съществуват, съвсем като своите родители, които градяха мостове и железопътни линии, и съвсем като първите хора, представяли си света.
През многообразието на творбите се проявяваше неизбежната взаимосвързаност на Балканите, Европа, цялото земно кълбо – икономика, (над)национални идеали и общностни идентичности се пречупваха през призмата на племенни култури, ритуални практики и модерни утопии, създавайки една топла маса на напрежение. Това, световно в естеството си, напрежение трябваше постоянно да се следи, анализира и адресира – това е и една от отговорните задачи на изкуството. В този смисъл залогът на изложбата „Вроден инат“ беше да открои универсалните механизми за устойчивост, заложени в човешката природа и отиграни през човешкия опит, и да ги припознае като подход за преодоляване на кризите на света.
Native Resolution / Вроден ИНАТ
Лъчезар Бояджиев
Native Resolution / Вроден ИНАТ поставя въпрос: „Каква е връзката между човека и устойчивостта на моделите за бъдещето “? Експонираните творби завихрят възможните отговори в едно изложбено цяло. Зад творбите прозира живота на автора - човек и артист. По един или друг начин, в контекста на изложбата творбите могат да бъдат „разказани“ за публиката или като отминала съдба, или като пример за ИНАТ, вроден и конструктивен, с поглед напред. Творбите са „извадки“ от богатия опит на човечеството в живота и изкуството, които дават основание за оптимизъм в момента, в който ги проектираме в бъдещето.
Sustainability / устойчивост (от латинското sustinere – поддържам; снабдявам с подкрепа; понасям, издържам) е способността да продължаваш за дълъг период от време. В съвременните употреби терминът се отнася до състояние, при което околната среда, икономиката и обществото – трите стълба на устойчивостта – ще продължат да съществуват за дълъг период от време. Sustainability / устойчивост днес е „парола“ за бъдеще. Правят се планове и разчети, идентифицират се ресурси, набелязват се стъпки към реализация, изисква се устойчивост. Ако един проект няма устойчивост във времето, той има малки шансове за успех. Проблемът е, че когато се говори за sustainability / устойчивост, рядко се споменава човешкият фактор.
Човешкият фактор в устойчивостта е онази способност на човека и/или общността от хора да възвръща обичайната си форма/състояние след натиск, травма или катастрофа. Това е способността да бъдеш щастлив и успешен след трудности и провали. На английски това се нарича resilience, а на български – и устойчивост, и жилавост, и гъвкавост, и еластичност; с една дума – инат за живот, за култура, за бъдеще и щастие. Инат с градивен заряд. Вроден инат или, на английски – resilience в излишък!
Думата „инат“ в българския и други славянски езици произлиза от арабската дума ‘inād’ (عناد), преминала през турската дума ‘inat’. В общоприетия смисъл тя означава упоритост, твърдоглавие, инатене, често без рационална причина. Има я във всички езици, има и безброй идиоматични изрази. Например:
1/ Руски: „На зло маме сяду голой жопой в крапиву.“ / Бълг.: „На пук на мама ще седна с голо дупе в копривата.“
2/ Сръбски: „Он се наљутио на своје село, па је одсекао курац.“ / Бълг.: „Ядоса се на селото, па си отряза хуя.“
Това са примери за неградивен инат, които не ни интересуват.
Интересува ни, че ако Ромео и Жулиета бяха доживели щастливо до края на дните си, щяхме да ги даваме за пример на оптимален инат. Заглавието на един български филм от края на соца е „Да обичаш на инат“ (1986). Това звучи оптимистично. Това е нещо като „градивен инат“, който ще преведем на английски като Native Resolution в смисъл на:
вграден, вроден / innate, native, natural ; инат / resolute, determined, tenacious, stubborn
Аналогиите с дигиталната терминология не са неуместни. По-важното е, че градивният инат е зададен в човека като генетически записан био-фактор, а в общността – като протокол за възстановяване. Т.е. вроден инат. Виж, например, оцеляването на индианските племена в Северна и Южна Америка независимо от всичко, или оцеляването на балканските общности по време на и след османската доминация. Това е устойчивост през векове живот в условията на привнесена отвън доминация на другост в политически, културен и социален план. Тя се изразява, между другото, във фолклорното християнство на Балканите и хибридните религиозни практики при колонизираните общности; във всякакви езикови заемки, думи и практики, битуващи в човешките общности, включително художествени. Тук всяка хибридност е факт на вроден, градивен инат.
Описаното по-горе нахлу в полезрението ми на човек и артист през 2008 г. като резултат от продължителен престой в град Санта Фе, щат Ню Мексико, САЩ. Тогава участвах в 7-то поред биенале на съвременно изкуство, организирано от SITE, водещ център и в региона, и в света. Престоят бе недостатъчен, а изложбата продължи до края на годината. Периодът от януари до края на декември 2008 г. съвпадна с кандидат-президентската кампания на Обама, със срива на световните финансови пазари, с изборите в САЩ и много други.
Най-важен за мен бе контактът и взаимодействието с млади художници от коренното население на Северна Америка, тогава съвсем в началото на артистичната си кариера. Двама от тях са участници в изложбата Native Resolution / Вроден инат и вече са крупни звезди на съвременното изкуство. От Роуз Б. Симпсън и Чанупа Ханска Лугър научих какво означава да пребъдеш във времето противно на всякакви превратности и пречки, да стартираш от нещо подобно на „0“ и да станеш арт звезда 15-20 години по-късно. Научих също, че човек трябва да възпитава и развива даденостите на характера си, както и да се възползва от силата на общността си, за да превърне вековете устойчивост в трамплин за бъдещето независимо от всичко. По онова време вече имах късмета да познавам големите градове на Северна Америка. Но сблъсъкът с културата и хората на коренното население на континента в град с невероятна мистика и артистично присъствие промени представата ми за света. Дадох си сметка, че между Долната източна част на Европа и България, като част от миналото на Балканите, на имперското присъствие тук в продължение на векове, и териториите на индианските резервати в Ню Мексико, Аризона и т.н. с тяхното наследство на потърпевши от колониализъм и репресии, има нещо общо, колкото и налудничаво да звучи това. Общото е тъкмо устойчивостта във времето и странно паралелни находки, които хората са намирали за да устоят в отношението си с доминиращата власт, с природата, с религиозните вярвания, езика и обичаите, чак до един прост факт, разкрит по случайност при разходка в полупустинните околности на Санта Фе. Оказа се, че и там, и в горите около родното село на баща ми в Централния Балкан (където прекарвам много време и сега), човек, който е притиснат от естествените си нужди сред природата, използва листата на едно и също растение за да постигне една и съща хигиеничен резултат.
Почти двадесет години по-късно във Варна, тук и сега, може да проследите нишките и завихрянията на по-горните наблюдения, на всякакви творчески/човешки мъки, пречки и проблеми, ентусиазъм от новите изложбени предизвикателства и надежди за бъдещето, така както заедно с Бояна Джикова и екипът на БУНА 4.0, заедно с всички художници от програмата на фестивала и изложбата, опитахме да ги споделим с хората.
